Охрид (2009)

Решението ни да заминем за Охрид дойде няколко дни преди рождения ми ден и изпълни оставащите дни с удвоено вълнение и нетърпение за щастливите събития, които предстояха. В бързането не успях да приготвя нито багажа си, нито да си направя някакви планове, но се оказа, че дори да тръгнете на прима виста, няма какво да ви тревожи.




Събираме се в 6:30 на паркинга за автобуси пред Централна гара, като предния ден сме си купили билетите. Никой от нас четиримата не знае кога ще пристигнем, къде ще отседнем, колко време ще стоим и колко пари ни трябват, но това бяха въпроси, които малко ни вълнуваха и може би точно заради това всичко се нареди чудесно.

Много е важно все пак да спомена, че от София до Охрид се стига много по-бързо, отколкото очаквате. Ако тръгнете към 19, ще пристигнете към 2 през нощта на автогарата в Охрид, но по незнайни за мен причини пътят от Охрид до София е по-дълготраен и макар да се тръгва по същото време, в София се пристига към 6. Има един час разлика, който разбърква леко представата за време и пространство, но веднъж вече стъпили в съответното селище, всичко си идва на мястото.

Ние, млади и неопитни зайци в пътуванията с неочакван край, се заредихме в македонския автобус на “Галеб” и зачакахме съвсем не  тихо и спокойно отпътуването, което се случи точно на минутата. Двама не особено търпеливи, но пък симпатични шофьори все пак имаха търпението да слушат шумните ни приказки чак до Скопие, след което ни казаха тактично да си затворим устите и да се преместим в края на автобуса. :) 




Автогарата в Охрид. Тъмно асфалтирано петно, улични лампи, таксита и обелки от семки. Пристигаме в 2 през нощта, без да имаме квартира и подходящи връхни дрехи за малките часове на деня. Опъваме крака на седалките пред гишето за билети и търпеливо чакаме нещо да се случи. Към нас се задава група от 5-6 момчета и всички очакваме, че Нещото е на път да се случи всеки момент, и предразсъдъците ни карат да вярваме, че няма да е особено приятно. 

Момчетата обаче само ни подминаха, седнаха на масичките, оставени пред кафето на автогарата, и започнаха оживен разговор. Тук-таме се прокрадваше думата “бугари” (явно и ние не сме седели със затворени усти), а когато им доскуча, станаха и съвсем мирно се изнесоха в незнайна посока. Това беше първата приятна изненада, която ми поднесе Охрид – град, който обичам още преди да съм вдишала от влажния му въздух. Представете си сега, че две момчета и две момичета седят самички на Централна гара в София и към тях се зададат група от 5-6 български момчета. Мога да си представя всякакви сценарии, но не и такъв, в който двете групички от млади хора няма да изживеят не особено щастливо съприкосновение помежду си.




Когато видяхме, че пейките на автогарата не стават нито на лежане, нито за продължително седене, решихме да се размърдаме. Попитахме един шофьор на такси накъде е центърът, като отказахме услугите му, но въпреки това човекът най-учтиво ни обясни каква посока да поемем и под светлината на табелката “Бурек” се отправихме към езерото като четири шантави нощни привидения, накачулени с раници и сакове. Не е нужно да казвам, че сходствата в нашите два езика са прекалено много и нямаш нужда от особени лингвистични умения, за да комуникираш с македонците, но все пак има някои такива сладки думи и изрази, които просто извикват леко подигравателна усмивка на лицата ни. Предполагам, че и за отсрещната страна е същото, затова, докато се придвижвахме, щракахме всякакви табели с шантави и смешни надписи, на които можехме само да предполагаме значението.

Към 3 часа през нощта, след удивително спокоен преход от автогарата до центъра на града (по пътя срещнахме поне 2 момичета, които се прибираха сами, влюбени двойки и едно момче, което се прибираше от тренировка, НО само една пияна групичка момчета, които изобщо не ни обърнаха внимание), най-накрая успях да видя с очите си Охридското езеро – огромно! Не съм си и представяла, че може да е с такива невероятни размери. Кристално, спокойно огледало, в което – няма начин – тук-там плува по някой боклук. За съжаление липсата на топла постеля и изобщо на по-топли дрехи направи изживяването с няколко степени по-неприятно, но когато извадихме хавлиите и се омотахме, решихме, че поне за 20-30 минути сме спасили положението. Но какви ти минути – всяка от тях минаваше безкрайно бавно, а ние дори не знаехме дали на сутринта ще има място, в което да се настаним. 




Отчаянието ни тласна към крайно неразумното решение все пак да пробваме някой хотел, но когато за двойна стая ни поискаха 50 евро, ентусиазмът ни се изпари и бяхме принудени да скитаме из улиците на Охрид буквално като някакви бездомници. Това, трябва да призная, не е никак толкова неприятно, колкото може би звучи отстрани. Самият град и хората, които живеят в него, явно са толкова гостоприемни, че нямаше заведение, което макар и да не работеше, да не беше оставило всичките си маси, столове и пейки отпред, така че нашата групичка просто трябваше да си избере най-удобните кресла и да се настани. 

Едвам положили дупета върху едни плетени диванчета, дойде една лелка да чисти заведението и пространството пред него (5:00 сутринта). Шок и ужас! Вече нямахме сили дори да държим очите си отворени, когато спасението дойде точно от тази, която смятахме, че ще ни изхвърли с ругатни и ритници като бездомни псета. Жената, видимо необезпокоена от нашето присъствие, на всяко наше запитване дали да се махнем, дали пречим и дали да помогнем, отговаряше със: “Седи си, седи си!”. 

Щaстливи мигове настъпиха, когато из вътрешността на заведението, където се търкаляха десетки бутилки, чистачката извади бели възглавници на диванчета и ни разреши да продължим да почиваме върху тях. Такъв сладък сън за 40-50 минути изживях, че след като останалите ми казаха, че вече трябва да тръгваме, направо ми стана мъчно за хубавото ми и удобно диванче. Другият проблем, освен липсата на място, където да пренощуваш, липсата на местна валута и отворени магазини, беше и ужасяващата липса на обществена тоалетна или поне такава, която да ни се изпречи на пътя. Спаси ни собственика на една сладкарница. ;)



Слънцето над Охридското езеро изгря и окъпа целия град в мека топлина (и в рекламите се срещат хубави и точни изрази, било то свързани и с ракия...май), а ние започнахме наново нашата разходка из центъра. Чувствах се, сякаш сме прекарали няколко дена в Охрид, а почивката ни още дори не беше започнала. Слязохме до кея, разглеждахме, снимахме, говорихме с местни хора, които бяха невероятно мили и общителни, дори се лепяха за нас, когато разберяха, че сме от България, така че ние станахме сутрешната атракция в Охрид – достъпна само за най-ранобудните.

Първият ден мина в сън, защото успяхме да намерим квартира. Това, както и в повечето български курорти, е в изключителна степен лесна задача, но дали ще е съпроводена от качество, е съвсем отделен въпрос.

Вечерта на Охрид е отредена за забава и партита. Целият град ви поднася на тепсия всякакви развлечения, а нашата първа вечер беше разнообразена от открито караоке на площада пред езерото, организирано от местен мобилен оператор, който призовава: “Врти слободно!”.

Плажовете в Охрид, макар окачествени от нашия хазяин като “убава плажа”, са доста каменисти и неудобни, но са за предпочитане пред плажа на Св. Наум (“най-убавата плажа”), който е толкова мръсен и пренаселен, че наистина човек го е гнус да сложи хавлията си на земята. Е, има шезлонги, разбира се, ако успеете да се доберете до тях ;)

Тъй като отворих дума за нашия домакин, намирам за важно да споделя, че е македонски българин, който може с часове да стои на сладки приказки с гостите си, стига да има “ракийца”, и това, което разказва той, никога не се “коси с логиката”. Цялото семейство, което ни подслони за 7 евро на вечер, беше много мило и гостоприемно, а под лозата им се говореше на български, македонски, сръбски, английски и може би други езици, в зависимост от това, кой е отседнал в къщата.

Охрид ми се стори не особено голям, но когато успях да го разгледам от всички страни от височината на кулите в Самуиловата крепост, впечатлението ми се промени.

За крепостта на Самуил нямам думи, с които да опиша възторга и вълението си. За някои тя не е кой знае колко по-впечатляваща от Царевец, но за мен тя е светиня – едно парче земя, към което ме теглят най-различни сантиментални разбирания. Но не е това, което я прави толкова величествена в очите ми. Да, доста е пипната и достроявана, но това не ме притеснява. Важни са земята, въздухът, гледката, чувството... А когато всички тези фактори се съчетаят с красив залез, тишина и нежен вятър, романтиката може да дойде няколко идеи в повече за по-рационалните хора на тази планета.



Но стига толкова отвлечени приказки – за да стигнете до крепостта, минавате през стария град, който е нещо като Пловдив и Търново – калдъръмени стръмни улички, възрожденска архитектура и много, много цветя!

Това, с което искам да обобщя всичко, казано дотук, е, че Охрид е прекрасен град, езерото е красиво и нежно, но и безпощадно, всеки изживява престоя си там по различен начин, но дори не толкова голям, дори не толкова модерен, дори да не е окъпан в неонови светлини и да има порутени сгради в самия си център, Охрид е толкова роден и обичащ, че би било грехота такава връзка да не бъде поддържана с редовни и продължителни срещи и да не бъде обогатявана с различни приключения.

По препоръка на нашите хазяи, а и защото стояхме само 4 дена, оставихме някои неща за следващото си гостуване. Не съвсем където му е мястото, но чак сега се сещам да кажа нещо важно за тези, които като нас решат да пътуват, без да ползват услугите на организиран транспорт: минаването на границата става бързо, безболезнено и ако ние сме в автобуса – със смях и закачки с митничарите. И с бисквити “Еверест” с какао ;)

Няма коментари:

Публикуване на коментар