Троян и Троянски манастир (2009)

Събота е. Не е слънчево, а направо си е мрачно, студено и сънливо. Повечето хора са на работа, защото отработват почивните дни в началото на май. Може би не с особена радост си спомнят да пищните трапези и свободното време, с което са разполагали тогава, защото в ден като този единственото, което искаш да правиш, е да си сгушен в леглото с някоя интересна книга, след което да поспиш стабилно. Ще избягам мислено и ще се върна към почивни дни в началото на май и ще ви разведа из Троян, ТрявнаБоженци и Дряново. Да започнем с Троян!



Тръгваме с червеното нещо (това е кодовото название на нашата руска машина, с която кръстосваме България) и сме четирима на брой. Ентусиазирани сме да обикаляме по цял ден всякакви забележителности, но уточняваме и променяме плана в движение.

Първа спирка правим, за да похапнем. Ако сте чели някой от предишните пътеписи, най-вероятно сте ме усетили – аз съм от онези хора, които не само обичат да похапват, но и страшно им харесва да разкaзват за това, все едно е нещо изключително значимо. Та спряхме червеното нещо на една полянка, разпънахме дисагите и започнахме да поглъщаме алчно кюфтета, салами, кашкавали, краставици и домати, кроасани, ябълки и питчици.

Отправяме се към Троян, където разглеждаме изложбата “За сливите, ракията и хората в троянско”. Спирам се първо на изложбата, защото беше първото нещо, което видях от този кrасив град. От нея може да разберете следните любопитни подробности, поднесени с хумор, а на места дори сарказъм:

  • като чуете София, се сещате за боклуците, но като чуете Троян, се сещате за запотено шише с ракия, за слива и за произтичащите от тази дума нецензорни асоциации;
  • кюстендилската синя слива е сортът, който най-добре се е приспособил към климатичните условия в Троян и ражда плодове с голяма захарност;
  • сливоберът в Троян е голяма работа;
  • троянският фолклор включва поговорки като “убол се на сливов трън” (напил се) и “не го бива за слива” (нищо не струва);
  • ще цъфнете като слива на есен (тоест – няма да прокопсате), ако нямате цяло мазе, пълно с инвентар, необходим за сливовата каша;
  • ще разберете, че “казанска лула” е бакърена конусообразна тръба, а “казанска футия” е каца, която се налива със студена вода за охлаждане на спиртните пари (сложно, а?);
  • троянската сливова ракия старее в малки дъбови бъчви и чрез магията на времето (не друго) успява да придобие превъзходен вкус (това няма как да го потвърдя, защото мразя ракия);
  • с болка ще разберете, че троянската ракия има повече грамоти и сертификати, отколкото имате вие.

След като разгледахме изложбата, решихме, че е крайно време да осмислим видяното на чаша кафе. Оказа се, че бившият турски конак (първата снимка в публикацията) също се влияе от “магията на времето” и към днешна дата е едно приятно заведение, в което предлагат Лаваца с късметчета (добре че не предлагаха само ракия в чест на изложбата). Като един европейски град, Троян е снабдил всяка своя забележителност с информационни табла. От едно такова табло разбрахме, че конакът е построен през 1868г. от троянския майстор Тотю Михов. Интересно е, че това е единствената оцеляла сграда в Троян след опожаряване по време на Руско-турската война.


В заведението

Докато седяхме пред конака, около нас в различни посоки се стрелкаха деца и родители, което добавяше още светлина към слънчевия ден. Поразходихме се и ние, а женското съсловие решихме, че не може да си тръгнем от Троян, без да сме се спрели и в Музея на занаятите. Направих снимки почти на всичко, което може да се види там, и би било много несправедливо от моя страна да споделя видяното тук, защото ще оставя хората в музея без прехрана. Все пак ще си позволя да ви покажа някоя снимка:







Троянският манастир – прехвален и обожаван от много, беше едно огромно разочарование за нашата група. Принципно не съм вярваща, но поне уважавам подобни светини на нашата история, най-малкото заради всички хора, които са се уповавали на християнската вяра през вековете на робство, а и дори след това – когато е просто надежда за вярващите. 





Това, на което станах свидетел, пристъпвайки прага на този манастир, ме потресе –селски панаир с много кич и боклуци, които се продават на сергии, разположени на няколко метра от храма с “чудодейната икона”; хора, окичили по вратовете си пластмасови жълтеникави ланци с кръстове; писмо до туристическия съюз, в което управата на манастира се жалва, че туристите идвали само за печат; липса на организация за подобни големи групи, които бяха изпълнили манастира (трябваше да чакаме 45 минути, за да отворят стаичката-музей на Васил Левски) и още много други неща... 


Отврати ме най-много случката със “скривалището” на Апостола на свободата. Оставете чакането – ясно е на всички, че ако си отишъл в 11, ще е доста затормозяващо да стоиш до 13:30, когато някой ще реши да отключи железните решетки, които разделят простосмъртните от тази историческа стая. Казвам стая, защото във второто помещение, което се води също за скривалище на Левски, има изложба на икони, стара валута и свещници, но нищо, свързано с тази историческа личност. Та да си кажа това, което ме възмути. Когато една жена отиде да говори с един от хората в расо, притежаващ съответните отличителни белези – брада, кръстче и солиден шкембак –  че е нередно в почивен ден, когато има такъв наплив от хора, музеят да стои заключен, отчето я заплаши, че ще я изгони с полиция и че щели да отворят, когато си поискат.... Подозирам, че агнешкото и прословутата троянска ракия имат вземане-даване с този отговор.



След като видяхме всичко, което имаше да се гледа, отидохме до Орешака, където не се и задържахме почти никак. Направихме някоя и друга покупка, някоя и друга снимка, някоя и друга закачка и потеглихме.



За Троян мога да кажа, че е град, който определено ми допада – модерен, в същото време носи полъха на старите времена, които са гордост за всеки българин. Има си река (даже две – Бели и Черни Осъм, които се сливата “ееей там долу”), чист и гостоприемен е. Определено очаквам с нетърпение следващото си посещение там, но само там. Никога вече в Троянски манастир!

Няма коментари:

Публикуване на коментар